ДРАГОСЛАВ
МИХАЙЛОВИЧ


В затворите минах през голяма езикова школа*


До швейцарския учен славист Роберт Ходел

Уважаеми господин Ходел,

Вчера се срещнах с господин Валтер Люти, журналист от бернския „Бунд“, когото сте изпратили при мен, и се опитах, доколкото можах, да му помогна. Дори на нас самите не ни е лесно да се ориентираме, объркването е общо, а как ли да се ориентира един чужденец, който току-що пристига? Но все пак е утешително, че от Запад се появява един журналист, който иска да чуе и тази прословута и омразна друга страна. Ние, сърбите, не сме свикнали на подобно отношение през последните години.
Вашето писмо от 30 декември миналата година, разбира се, стои на бюрото ми от доста време и аз непрекъснато го заобикалям, оставям го за по-късно и може би подсъзнателно се надявам на второ писмо, с което да ме освободите от ангажимента да отговоря на първото. Вие обаче сте безмилостен и не се отказвате.
Шегата настрана, вашите въпроси са сериозни и разбирам защо очаквате да ви отговоря. Но от една страна, за мен те са трудни, а понякога едва-едва разбираеми, а от друга, след четири месеца трябва да предам ръкопис от 800–1000 страници за проклетия Голи Оток, а аз не съм приготвил дори 300. (Между другото имате ли първата ми документална книга? Ако я нямате, обадете ми се, ще ви я изпратя. Или по-добре, кажете ми кои от моите книги имате, за да ви изпратя останалите.)
Та, вероятно някъде вече сте чели – а и аз съм го казвал, – че „Венецът на Петрия“ е писан на диалект, който се говори в Централна Сърбия, наречен косовско-ресавски. Това е народен говор, който не представлява стандартния книжовен език, което означава, че от гледна точка на науката за езика е дисквалифициран като „неспособен“ за общуване и художествено изразяване (аз, разбира се, не мисля така). Също така се подразбира, че не е „измислен“ в писателската „лаборатория“, а съществува като сравнително оформен в езиковата практика. На него говореха всички мои близки в детството и първата ми младост, чак докато не напуснах родния си край, затова донякъде наистина може да се определи като език на моята баба, макар разбира се, в никакъв случай да не е само неин.
„Чизмаджии“, освен в своята документална част, също е написана на това наречие, с тази разлика,че интелектуалното ниво на двамата разказвачи не е еднакво: Петрия е неграмотна, а Жика Единака е подофицер в армията и това е причината диалектната „деформация“ на езика в тази книга в сравнение с „Венецът на Петрия“ да бъде „по-нежна“. И ако „Венецът на Петрия“ можеше да стигне в диалекта си, докъдето иска, т.е. да превърне своя автор в радикален привърженик на езиковия провинциализъм, който държи сметка (освен за онези „обикновени“ белетристични изисквания като композиция, ритъм, мелодика и т.н.) само за лексикалната и синтактичната разбираемост на неговите стилови „шарки“, в „Чизмаджии“, именно заради съществуването на „Петрия“, трябваше да се стремя към някаква тънка разлика спрямо предишния радикализъм. По този начин езикът на един подофицер ще бъде същият както на неграмотната селянка, но много „по-замърсен“ от книжовното наречие или – може да се погледне и от обратната страна – неговият тромав стандартноезиков начин на изразяване ще бъде в доста голяма степен задръстен от диалектен „отпадък“.
„Тиквите“ пък са написани на белградски говор, близък до книжовните норми, който може би изцяло се покрива с тях, но е „деформиран“ с лек жаргонен нанос. Трябва да кажа, че този нанос ми беше особено ценен в работата, защото ми даваше възможност да се опитам да изобразя някакво открито, духовито хулиганство на моя герой, който от гледна точка на житейския морал невинаги се държи безупречно. Това като израз на мнима или истинска лекомисленост му дава известно алиби. Когато по-късно преживява тежки, трагични драми, наносът на жаргон ще го спасява от сантиментална патетика. Признавам, че по този начин исках да покажа и това, че моят герой, макар и недостатъчно образован, е наистина интелигентен (което критиката невинаги забелязваше). Затова според „предвиждането“ на писателя неговият сблъсък с неприятната действителност трябваше да бъде толкова решителен и жесток и, разбира се – за него и за другите участници – трагичен.
Впрочем не бих казал, че съм изучавал този език по кръчмите, между другото защото по онова време не ходех на такива места. Ако наистина е важно, като „система“, а не само откъслечно, за първи път го чух в една белградска болница, където през 1959 г. се лекувах от туберкулоза на белите дробове. В нея лежаха и някакви младежи от крайните белградски квартали, с които се сприятелих и с които, разбира се, разговарях. Хареса ми техния език, звучеше ми като музика. А после чрез общуването си със също такива не често срещани и в известно отношение не съвсем безопасни младежи „усъвършенствах“ техния жаргон в санаториума за туберкулозно болни в Сурдулица, където, както знаете, се развива действието в част от моята книга.
Но това, мислех си, изобщо не беше достатъчно и смятах след излекуването си да прекарам известно време в Душановац, където да проуча езика и средата и да абсорбирам някои подробности, които евентуално да ми послужат в литературната работа; спомнете си образа на смешния писател Фирсов от „Крадец“ на Леонов! Естествено, животът не ми предложи такава възможност. По този начин моето изучаване на социално-езиковата среда остана доста осакатено и седем години по-късно, когато започна да пише своята книга, на горкия писател не му оставаше нищо друго, освен да се справя с онова, което има.
Та, тъй като „Тиквите“ в похвалния или осъдителния смисъл често се вземат като някакъв малък образец на „прозата на реалността“, особено като под това се подразбира натурализъм и „копиране“ на действителността, трябва да си призная, че в това отношение те представляват пълен провал и истински писателски тарикатлък. И което е още по-смешно, на моите литературни трикове се хващат и някои истински душановчани от онова време, които още ровят из спомените си, за да открият под кои литературни имена се крие някогашният истински жител на този край и при срещи се обръщат към мен с: „уважаеми другарю“. Дори наскоро получих послание от някакъв пенсиониран милиционер от провинцията, че ми е „сърдит“, задето не съм го бил описал достатъчно добре, тъй като, казва той, бил „много по-опасен“ от милиционера Сульо в моята книга. Ако приемем, че някой би могъл да се сърди и за такива работи, ето на, този образ, образът на милиционера Сульо, стигнал до мене от някаква градска легенда, би могъл, струва ми се, да се вземе като единствения „действителен“, т.е. като единствения взет от някакви приказки за тогавашната „действителност“ в Душановац.
Искам да кажа, че за тази книга (но не и за останалите впрочем) не съм се занимавал с особени езикови търсения (освен когато ставаше въпрос за специализирана терминология, например боксьорска и изобщо спортна, или артилерийска, конна, разузнавателна, т.е. по принцип военна, или пък минна и освен че езикът за мен, ако мога да кажа така, е малка интимна страст). Говорът на Петрия носех в себе си като някаква музика от моето детство, после само го радикализирах, а езикът на „Тиквите“ попих като ромон и песен на един град, в който след затвора и лагера се озовах на свобода. (Няма смисъл да говоря, че тази „свобода“ не беше никаква свобода, особено като се имат предвид други системи и други градове. Това беше свобода за мен, след онова, което преживях дотогава, най-малкото защото не можеха вече да ме контролират толкова добре.) Този град, когато влязох в него и започнах да тъпча по неговите улици, въпреки че десет или петнайсет години, така да се каже, едва се влачех от глад, за мен пееше и мога да ви кажа, че пее и днес.
Не обичам, когато се казва, че писателите трябва да минат през някакви житейски изпитания, защото това е страшно повърхностно. („Лесно ти е на тебе – казваха ми някои колеги, – ти си бил на Голи Оток.“ Просто не мога да ви опиша колко ме дразнят подобни брътвежи. Разбира се, ако Варлам Шаламов не беше лежал в лагер, най-вероятно не би написал своите прекрасни „Колимски разкази“ или сигурно не би ги написал така, но ако в първия ден от пристигането му в Гулаг някой му беше предложил да избира между незабавното напускане на лагера и лишаване от правото да пише за него, от една страна, и двадесет и пет годишно оставане „вътре“ с „перспективата“ с помощта на този „материал“ да създаде великолепни разкази – а къде в този момент е била тази „перспектива“? – не се съмнявам, че още в същия миг би изхвърчал от телената ограда като птица. Вместо „Колима“ щеше да напише нещо друго. А що се отнася до мен, на Голи Оток натрупах такъв „опит“, че най-малкото две десетилетия не смеех да мисля за него, а камо ли да се опитвам да пиша. Бях затъпял и за самото писане и през ум не ми минаваше да пиша за подобен ужас.) Впрочем не всичко е толкова просто. Има нещо дяволско и в това.
Въпреки че, когато става въпрос за езика, бих могъл да кажа, че в затворите минах през голяма езикова школа. Югославските политически затвори и лагери през 50-те години бяха истински малки Вавилонски кули на различни народи и хора и в тях буквално кипеше от кръстосването на най-различни езици и диалекти. Щеш, не щеш, налагаше се да ги слушаш и се налагаше да се опитваш да ги разбираш. При своите занимания и пътувания из Югославия след затвора „се усъвършенствах“ в това отношение, но почти сигурно е, че още на Голи Оток, по слух, се научих да разбирам и словенски, и македонски, и не само да различавам, но ако потрябва и да интерпретирам говора на един босненец, черногорец, далматинец, войводинец или херцеговинец. Не мога да кажа, че съм се опитвал да пиша на всички тези диалекти, нито пък, че диалектите са фикс-идея в моята работа, но, ако не звучи претенциозно, понякога към даден образ съм подхождал почти равнодушно и не съм могъл да го „реша“ по най-добрия начин, докато не проговори. А когато това се случи, сякаш отваря кутийка със скъпоценности, аз се озовавам в малък рай от локализми и просто не бих могъл да не се радвам.
Не мога много добре да преценя дали разказите и романите, написани в сказова форма, т.е. в първо лице и с език, който в по-голяма или по-малка степен е извън книжовната норма, бих могъл да ги напиша и на „нормален“ книжовен език, защото от самото начало те са ми са се представили такива, каквито са. (Това, разбира се, също така трябва да бъде разбрано с голяма доза условност, защото и те са били подложени на работа, което означава и на много големи промени.) В този смисъл текстът е непрекъснато подложен на добавянето на нови, „по-добри“, по-изразителни думи и езикови структури, които могат да въздействат „локално“, само на това „място“ или пък да предизвикат и други промени, на някои по-отдалечени „места“. Освен ако не се намират в онова ядро, зародиш или в онази яйцеклетка от няколко „моторни“ изречения, които ще предизвикат началното „завъртане“ при раждането на самата идея на белетристичната творба, не държа „необикновените“ думи в никакъв бележник или, да речем, плик, за да ги разпръсна по повествователната тъкан за по-голяма необичайност. Когато днес чета празното писание на млад писател, за когото не съм сигурен, че трябва да продължи да се занимава с тази безперспективна работа и не желая да му кажа, че не съм открил талант у него – а това никога не желая да изрека, – обикновено му казвам, че текстът му „не е достатъчно изразителен“. А неизразителен – блед, несръчен, хилав – ръкопис означава просто неталантлив; поне в този случай, може би другаде писателят ще се представи по-добре. Искам да кажа, че сам по себе си езикът е толкова богат, че онзи, когото Бог е дарил с талант, с удоволствие ще му предложи от своята съкровищница и хубави, изразителни думи или поне в този момент достатъчно добри замени за тях. За „нормален“ книжовен език и за писане в трето лице ще оставя онези текстове, които още отначало, така да се каже, са се „програмирали“ за такъв подход. Подобно ще бъде положението и с литературните герои, които, разбира се, също така представляват частица от целостта на една прозаична визия.Техният говор трябва да бъде винаги дълбоко личен и това ще определи и „подхода“ на писателя към тях. Затова авторът се отнася напълно различно към всеки от своите герои и това различие в подхода не може да бъде сведено, както често се прави, на твърде елементарното деление в прозата на интелектуални герои и примитивни герои.
Не вярвам, че на сказа може да се гледа като на своеобразна съпротива срещу книжовната норма на езика при писането на белетристика, поне не предварително, преди да се започне работата по даден текст (макар да разбирам, че след създаването на дадено произведение той може да бъде „представен“ и така). За мен подобно рационално отношение към самия литературен подход е малко странно. Всъщност смятам, че знанието, образованието и т.н. естествено не може да навреди на писателя, напротив, той има полза от това, но все пак то не е сърцето на литературното творчество. Образованието и личната интелигентност ще бъдат от помощ за автора в някои случаи – например за по-доброто четене на ръкописа и при създаването на стратегията, т.е. при разделянето на текста на части или на глави и за справянето с онова „голямо люлеене“, което представлява композицията в ръкописа, – но все пак най-важните „работи“ в един текст ще извърши онази божия ръка, която, може би напълно незаслужено, е дарила някого с талант, а другиму отнела, макар може би във всяко друго отношение той да го заслужава. А липсата на талант в един текст чисто и просто с нищо не може да бъде запълнена.
Разказвачът в първо лице, разбира се, от време на време трябва да поеме ролята на посредник с другите герои, т.е., както казвате вие, да поеме ролята на автора при представянето на сюжетната интрига. Но дори в тази роля той е напълно автентичен и неговата представа на другите образи е уникална. Поради тази причина не успявам да видя в сказа сблъсък на двете намерения: на автора и на разказвача или, както казвате вие, на два кода. Наистина в ролята си на посредник разказвачът най-редовно деформира картината на другите литературни герои, но той винаги прави това въз основа на своето лично виждане на „разказваната“, а не „действителната“ действителност. Нито капитан Зорич от „Тиквите“, представен от Любо, нито доктор Кьорович от „Петрия“, представен от моята героиня, не съществуват в никаква друга действителност, освен в художествената, та да можем чрез сравняване да установим степента на тяхната „деформираност“. При това Любо е в състояние да интерпретира думите на Зорич по начин, подобен на конвенциалния подход, а Петрия е способна да изразява нещата само по свой начин и никакъв друг. Но някаква имагинерна „деформация“ на двойката герои при тези две виждания сигурно съществува и тя се ръководи от по-добрата позиция на автора, който може да види по-далеч и който впрочем и в сказа, и в другите си подходи има своите „коварни“ намерения.
Впрочем между сказа и разказа в трето лице съществуват огромни разлики по отношение на широчината на техния обхват. Грубо казано, сказът има по-големи възможности за изграждане на текстуални „орнаменти“ и за постигане на стилова динамика, които предизвикват у нас нови и нови вълнения, а също така и за по-дълбоко проникване в „материала“. Но когато е изкаран на широкото поле на един „дебел“ роман, той се държи в известна степен като бегач на кратки разстояния – след известно време като че ли започва да се задъхва. Умората на една визия, която непрекъснато трябва да изнамира нови и свежи думи, а ги изхабява и е заплашена от опасността да си служи с вече употребяваните, започва да се проявява като умора на материала. По този начин още веднъж проличава старата необходимост от абсолютна хармония между тактиката и стратегията на един ръкопис, т.е. между начина на изразяване и материала, който трябва да бъде изразен. И отново се вижда, че нито единият, нито другият нямат предимство и че и двата могат да израснат само ако пристъпят едновременно в света на повествованието и ако след това крачат в хармония помежду си.
Поне що се отнася до опита, аз усетих тази умора при работата си над „Чизмаджии“ (но не и над „Петрия“!). Не зная дали бях прав или не, тъй като и без това съм склонен да преувеличавам изискванията си към ръкописа, но във всеки случай в моя подход в един момент се появи пукнатина между ширината на художествения обхват и възможността на главния герой да го овладее чрез своята визия. Затова в недовършения втори и трети том на „Чизмаджии“ се опитах да комбинирам подхода и да въведа нов, мнимо обективен герой. В този момент не зная доколко това може да ме доведе до желания резултат, още повече че съвсем не съм сигурен дали ще успея да завърша тези два тома. (Сега ми се струва, че няма.)А включването на трета част към публикувания първи том на този роман с някаква развръзка е нужно на любопитните дилетанти и на специалистите, за да им помогне да разберат „какво е искал да каже авторът“ и докъде са го довели горчивата съдба и недостатъчно развитият писателски ум.
Както ви казах, когато се срещнахме, при избора на заглавието на „Когато цъфтяха тиквите“ не ми помагаха никакви литературни асоциации. Макар да зная, че вие, учените, обичате да казвате, че фактът, че в един момент не сме знаели, че нещо съществува, не означава, че то не е съществувало, от своя страна мога да кажа, че в съзнанието ми оттогава е останала само асоциацията на Апаша за умирането на туберкулозно болните и тя ми се стори като добра за отбелязване на онова общо умиране в моята кратка книга. Романът на Хари Мартинсон, който впрочем, ако не сте чели, най-горещо ви препоръчвам, тогава не беше преведен у нас, а моят преводач на шведски Адолф Дал ми каза, че той не се наричал „Когато цъфтеше копривата“, а „Цъфтежът на копривата“. Тъй като по време на този превод и моят роман, и едноименната ми драма наистина бяха забранени, не е изключено чрез избора на такова заглавие сръбският преводач всъщност да е искал да направи неприятна алюзия с режима.
За съжаление аз не пиша така бързо, както бих искал (и това писмо завършвам на петия ден от започването му, т.е. на 14 март), и сега просто не съм в състояние да се занимавам и със своята биография, още повече че тя не е обикновена. Затова ви моля да използвате биографичния текст, публикуван в книгата „Лека нощ, Фред“ в изданието на „Политика“ (Д.М: „Произведения“, Белград, 1990). Обадете ми се, ако я нямате, за да ви я изпратя.
Бих искал накрая да ви кажа, че съм поласкан, задето се занимавате по този начин с моето писане и се надявам, че вашата дисертация ще предизвика интерес и ще се хареса в Бернския университет. Ако мога да ви бъда полезен с още нещо, моля ви, обадете се. Желая ви всичко най-хубаво в работата и в личния ви живот и сърдечно ви поздравявам.
Ваш Драгослав Михайлович
март, 1993


Превод: Жела ГЕОРГИЕВА