Бестселъри и пиратски удари


...Някога те са били страшилище за мореплавателите. А през последните двайсетина години същата лексема в Турция започна да обозначава най-страшната божия напаст за творците на художествени произведения и издателствата. Става дума за не толкова приятно звучащия „korsan“, чието лексикографско значение е (пират, морски разбойник). Да, именно пиратството, но в скалистото море на книгоиздаването, бе една от най-сериозните спънки за нормалното циркулиране на литературата като цяло. Буквално на другата сутрин след появяването на книгата на известен автор изневиделица изникваха и пиратските издания. По тротоари, подлези, надлези... пиратстващите откриваха своите не шарени сергии, в които продуктът се предлагаше като минимум на 5–6 пъти по-ниска цена. Пиратите бяха много ловки, гъвкави, неподвластни. Държавните органи никак не успяваха да се справят с тази напаст, превърнала се в обществен недъг, въпреки крутите мерки, които периодически и малко показно се предприемаха по мегдани и тайни печатници. Определено ги възпираше отсъствието на сериозна законова подкладка, която да защитава и покровителства авторските права. Стигна се дотам, че миналата година един от популярните турски поети и драматурзи любезно предупреди почитателите си, че никога няма да им прости, ако посегнат към пиратските издания, подкопаващи продажбата на истинския продукт. Почти перманентно в общественото пространство се разгаряха спорове за високите цени на книгите, даже някои среди не се свенеха да подкрепят пиратстващите, възприемайки делото им като народополезно.
Турското общество, развиващо се изключително динамично през последно време и подриващо по такъв начин изконните представи за приличната на смърт източна унесеност, не и без подбудата на вечната мечта за приобщаване към Европа, коренно измени и законовите си разпоредби, буквално немислими допреди няколко години. В това число се прие и отдавна наложителният закон за защита на авторското право, който накара пиратите да се скрият в пещерите на подводните скали. В момента, след претопяването на стотици камиони с пиратски издания и ликвидирането на десетки подмолни печатници, като че ли е пресечен пътят на тази напаст, но мнозина смятат, че най-ефективни резултати срещу пиратството биха се получили не със закони и санкции, а само ако издателите се борят с техните оръжия. И като своеобразен резултат на това разбиране, през последните месеци сме свидетели на невероятни събития в турската литература и книгоиздаване. Главната роля в тази триактна комедия (?) на сцената на книгоиздателство „Алкъм“ бе поверена на Ахмет Алтан. Впрочем кой е той? Ахмет Алтан е роден през 1950 г. в Анкара, в семейството на писателя, публициста, журналиста и един от най-големите интелектуалци в южната съседка Четин Алтан. След завършването на колеж постъпва в Средноизточния технически университет в Анкара, а дипломирал се от Икономическия факултет на Истанбулския университет, работи като коректор в издателство „Билги“, кореспондент на „Асошиейтъд прес“, същевременно от дълги години поддържаше авторска колонка във в. „Хюрриет“, „Миллиет“, „Йени юзйъл“ и др. Литературният си дебют прави с автобиографичния роман „Четири сезона есен“ (1982), последван от „Следа във водата“. Поради опозиционните си становища по някои чувствителни въпроси в турското общество към средата на 90-те години няколко пъти е изправен пред съда. Славата си на романист утвърждава в началото на века с „Като белег от сабя“ (2001), „Любов в превратно време“ (2001), чийто фон е исторически преломното начало на XX век, в който много умело втъкава трагичните съдби на героите си. В романа „Изневяра“ (2002), независимо че е композиран върху класически любовен триъгълник, авторът изпъква като ярък художник на психологическия свят на изневеряващата жена. Освен романите си, Алтан е известен и с острозлободневната си публицистика. Ако трябва да се върнем към събитието, разтърсило турската литературна общественост тези месеци, би следвало да започнем с преминаването на Алтан за 250 000 долара трансферна сума от издателство „Джан“, в който излизаха книгите му от 22 години насам, в „Алкъм“ и обявата на последното в началото на май, че ще издаде новата му книга „Мястото вътре в нас“ в тираж 250 000 за рекордно ниската цена от 2 950 000 турски лири (около 2 долара). За един ден тиражът бе изчерпан и веднага се отиде към второ издание с увеличен тираж от 300 000 екземпляра, като бройката бе потвърдена с преброяване от страна на нотариус. За един месец бе закупено и това количество, поради което се предприе трето – последно – издание с тираж 450 000, като и този път бройката бе точно удостоверена от нотариус. Съвсем наскоро издателството обяви, че книгата е изчерпана. 1 000 000 тираж за 45 дни – това е нечуван факт в историята на Турция, европейски рекорд за най-много напечатана и продадена книга. „Постигнахме мечтаната победа срещу пиратите – сподели един от директорите на издателството. – Целта ни бе да достигнем до колкото се може повече читатели. Добър писател, изгодна цена, бързо разпространение – това е разковничето на успеха и краят на пиратството.“ Другите издателства продължават да се питат недоумяващо пред сметките на тази операция, чийто баланс още не е изваден, но издателството е уверено, че не е на загуба. И съвсем естествено, самата книга бе засенчена от дебатите около нея и почти нищо не се писа за проблематиката є. Впрочем тя съдържа 30 кратки есета, публицистични късове на Алтан, публикувани по-рано в различни списания. Но нека да оставим настрана продължаващите спорове около „тихата революция“ на Алтан, за пречупването на закостенелия предразсъдък, че турчинът чете само вестници, породени от тази състояща се от 158 страници книга, и да преминем към друг нашумял автор – Орхан Памук – последното му произведение „Истанбул: Спомени и градът“ се появи към самия край на миналата година, но дебатите около него бяха пренесени на тази. Той е роден през 1952 година в един от най-буржоазно-аристократичните квартали на европейски Истанбул „Нишанташъ“. Средното си образование получава в прочутия „Роберт колеж“, след което постъпва в Истанбулския технически университет, а завършва специалност Журналистика в Истанбулския университет (1977). Истинското му навлизане и утвърждаване в литературата като талантлив белетрист става със сагата „Джевдет бей и синовете му“ (1982), в която с Томасмановска последователност и епичност проследява съдбата на няколко поколения от една фамилия в края на Османската империя и началния период на републиканска Турция. Световноизвестна слава му носят романите „Тихият дом“ (1983), „Бялата крепост“ (1985), „Черната книга“ (1990), „Нов живот“ (1994) и особено „Името ми е Червен“ (1998), преведен и на български език, „Сняг“ (2003). Всяка негова творба утвърждава популярността му на даровит прозаик зад граница и разгаря литературните страсти в родината му, някои от които са дотолкова крайни, че поставят под съмнение писателския му талант. Даже с убийствена ирония се разказва за наличието на масово „Дружество на недочитащите Орхан Памук“. А известността му сред западните читатели се дължала на слабостта им към екзотичното, ориенталското. Видимо Памук още дълго ще воюва за възприемането и утвърждаването си в Турция. Изключително много разногласия пораждат рекламните му кампании в периода на излизането на книгите му, интервютата в списания и всекидневници, даже обявите по билбордове, в които много повече се бил показвал като попзвезда, отколкото като писател. Спори се по това как (и защо) се бил полуизлегнал на креслото по време на интервюто с журналистката Айше Арман, защо се фотографирал за еди-кое си списание като демонстриращ креация от зимни дрехи манекен и т.н. А иначе в книгата си с автобиографичен характер той увлекателно разказва за детството и семейството си, за Истанбул на младежките му години. Обвиняват го в нечетивност, затова може би се наложи университетската преподавателка проф. Йълдъз Еджевит да напише книгата „Да четеш Орхан Памук“ (2004). Проява на своеобразно признание бе и цитирането на името му (заедно с турския баскетболист в NBA Мехмет Окур) от Джордж Буш в лекцията си в Галатасарайския университет по време на срещата на върха на НАТО в края на юни в Истанбул.
Първата половина на тази година бе белязана и с началната част на автобиографичната книга „Да се съберем поживо и поздраво“ на Недим Гюрсел, който се възприема без горните извънлитературни страсти и притежава славата на сериозен писател. Той е роден в Газиантеп през 1951. Началното си образование получава в Балъкесир, където преминава и голяма част от детството му. Завършва Галатасарайския лицей и поради вътрешните колизии в страната през 70-те години продължава образованието си в Сорбоната, завършвайки специалността Модерна френска литература. В същата катедра защитава докторат по сравнително литературознание. Продължава да работи във Френския научноизследователски център (CNRS) като директор и чете лекции по турска литература в Сорбоната. От 1966 Недим Гюрсел е печатал десетки книги с разкази, романи, поезия, пътеписи, изследвания..., най-известни сред които са „Крепостта „Богазкесен“: Романът на Фатих“ (1995), творба за личността и периода на османския султан Мехмед II Завоевателя, „40 къси стихотворения“ (1996), „Завръщане на Балканите“, пътепис за Сараево и Македония, откъдето са предците на автора, „Свят в картини“ (2000), роман за загадъчните градове Истанбул и Венеция, „Арагон“ (2000), задълбочен творчески портрет на големия френски поет и интелектуалец, „Световният поет Назъм Хикмет“ (2001), „Смърт под слънцето“ (2003), пътепис за Испания..., претърпели по няколко издания и преведени на десетки чужди езици. Последната книга, чието трудно преводимо заглавие е цитат от писмото на майката от Париж до нелепо загиналия впоследствие съпруг, е автобиграфия от нов тип – дълбоко изповедна, съкровена, изстрадана – за разхвърленото семейство, излезе едновременно и на френски език в Париж.
Отразявайки събитията от последните месеци в литературното поле на съседна Турция, би си струвало да споменем и за проекта на Министерството на културата и туризма за избиране на стотина класически и представителни произведения от турската национална литература и превеждането им на основните световни езици, с което се цели разпространяването на нейните ценности.